Как определяме началния момент на погасителната давност за връщане на даденото от потребител въз основа на неравноправна клауза?
Кой е началният момент, от който тече погасителната давност за вземане, произтичащо от неоснователното обогатяване на кредитор, осъществено вследствие на приложението на неравноправни клаузи в потребителски договор в хипотезата, в която потребителят не е в състояние сам да прецени, че договорна клауза е неравноправна или в която не е узнал за нейния неравноправен характер?
На пръв прочит, отговорът на въпроса е очевиден. Той е разяснен с Постановление № 1 от 28.05.1979 г. по гр. д. № 1/79 г., Пленум на ВС, където в т. 7 се посочва, че давностният срок за дадено при начална липса на основание започва да тече от деня на даване на престацията.
Приложението на това постановление обаче би било в разрез със засилената потребителска защита, която следва от правото на Европейския съюз. Според практиката на СЕС кредиторът би успял да запази част от недължимите суми по неравноправна клауза, тъй като договорите за кредит са с дълготрайно изпълнение и едва при погасяване на цялата сума може да стане ясен крайният икономически ефект за потребителя, който да го накара да потърси съдебна защита. В този смисъл е решение по дело C-485/19, където се посочва:
„Поради това следва да се приеме, че тъй като процесуални правила, като разглежданите в главното производство, изискват от потребителя да предяви претенциите си пред съда в срок от три години, считано от датата на неоснователното обогатяване, и доколкото това обогатяване може да е осъществено в хода на изпълнението на дългосрочен договор, те могат да направят изключително трудно упражняването на предоставените му с Директива 93/13 или с Директива 2008/48 права и при това положение такива правила нарушават принципа на ефективност (вж. в този смисъл решения от 9 юли 2020 г., Raiffeisen Bank и BRD Groupe Société Générale, C698/18 и C699/18, EU:C:2020:537, т. 67 и 75 и от 16 юли 2020 г., Caixabank и Banco Bilbao Vizcaya Argentaria, C224/19 и C259/19, EU:C:2020:578, т. 91).“
Налице е необходимост националните съдилища да вземат предвид цитираните решения на СЕС и да пристъпят към промяна своята практика. За единен момент, от който да тече погасителната давност, следва да се подкрепи становището, че знанието на потребителя за неравноправността настъпва едва след погасяване на кредита или неговата предсрочна изискуемост, когато той е наясно с цялата сума, която следва да заплати или вече е платил.
В тази връзка е налице противоречива практика относно основанието на претенцията на заемодателя за връщане на главницата по договор за кредит, когато същият е обявен за недействителен. Съгласно чл. 23 ЗПК потребителят връща единствено чистата стойност на полученото. В Решение № 50174/26.10.2022 г. по гр. д. № 3855/2021 г. на ВКС, IV г. о., се приема, че чл. 23 ЗПК е специален по отношение разпоредбите за недействителността в ЗЗД и ако тази недействителност се установи в производството по чл. 422 ГПК, съдът следва да установи с решението си дължимата сума по приетия за недействителен договор за потребителски кредит, която е в рамките единствено на главницата и лихвата от деня на предявяване на претенцията.
