„На потребителя не се възлагат разноски, когато искът му за връщане на недължимо платеното заради неравноправна клауза, е уважен само частично, тъй като е било невъзможно или много трудно да изчисли вземането си“, обявява съдът.

„Не само липсата или неясното посочване на годишен процент на разходите (ГПР) в договора за потребителски кредит, но и неточното му обявяване – без да са включени всички разходи, води до нищожност и длъжникът връща само главницата по заема, без лихви и разноски.“

Това постанови Съдът на Европейския съюз (СЕС) по един от съществените въпроси, свързани със защитата на потребителите срещу често срещаните практики на фирмите за бързи кредити, които постави преди малко повече от година съдия Димитър Демиревот Софийския районен съд (СРС).

Преюдициалното запитване е насочено към т. нар. допълнителни услуги, които фирмите за бързи кредити предлагат на длъжниците – например за бързо разглеждане и за потенциално отсрочване и разсрочване.

Централният въпрос е как се определя ГПР по договор за потребителски кредит, тъй като според Закона за потребителския кредит (ЗПК) договор, при който не е посочен ГПР, е нищожен и по него потребителят дължи връщане само на получената сума, без лихви и разноски. Освен това се търси отговор и каква е последицата, ако се установи, че с различни допълнителни услуги фирмата за бързи кредити цели да заобиколи изискването на закона за максимален размер на ГПР – той не може да надхвърля петкратния размер на законната лихва по просрочени задължения.

Най-напред СЕС отговаря дали две от често използваните от фирмите за бързи кредити „допълнителни услуги“ трябва да се включват в ГПР по кредита. Това саприоритетното разглеждане на искането за отпускане на заем и възможността за разсрочване. Задължителното тълкуване на съда в Люксембург е, че ако те са част от конструкция за прикриване на действителните разходи по кредита или са задължителни за получаването му, са част от ГПР.

„Член 3, буква ж) от Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 година относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета трябва да се тълкува в смисъл, че разходите за допълнителни услуги, които са уговорени към договор за потребителски кредит и дават на закупилия тези услуги потребител приоритет при разглеждане на искането му за отпускане на кредит и при предоставяне на разположение на заетата сума, както и възможността да се отлага изплащането на месечните вноски или да се намалява техният размер, попадат в обхвата на понятието„общи разходи по кредита за потребителя“ по смисъла на тази разпоредба, а оттам и на понятието „годишен процент на разходите“ по смисъла на посочения член 3, буква и), когато закупуването на посочените услуги се оказва задължително за получаването на съответния кредит или те представляват конструкция, предназначена да прикрие действителните разходи по този кредит“, постанови СЕС.

Така пред СЕС се поставя въпросът дали, когато разходите за тези допълнителни услуги не са били включени в ГПР, т.е. той е посочен неточно в договора за кредит, това следва да се санкционира, като длъжникът върне само главницата по кредита, без да плаща лихви и разноски.

СЕС припомня досегашната си практика, според която строгостта на санкциите трябва да бъде в съответствие с тежестта на наказваните с тях нарушения, като се гарантира реално възпиращ ефект и същевременно се съблюдава основният принцип на пропорционалност: „В конкретния случай с оглед на съществения характер на посочването на ГПР в договор за потребителски кредит, за да даде възможност на потребителите да се запознаят с правата и задълженията си, както и с оглед на изискването при изчисляването на този процент да се включат всички разходи по член 3, буква ж) от Директива 2008/48, следва да се приеме, че посочването на ГПР, който не отразява точно всички тези разходи, лишава потребителя от възможността да определи обхвата на своето задължение по същия начин както непосочванетона този процент. Следователно санкция, изразяваща се в лишаване на кредитора от правото му на лихви и разноски при посочване на ГПР, който не включва всички споменати разходи, отразява тежестта на такова нарушение и има възпиращ и пропорционален характер“.

Така СЕС постановява, че „член 10, параграф 2, буква ж) и член 23 от Директива 2008/48 трябва да се тълкуват в смисъл, че когато в договор за потребителски кредит не е посочен годишен процент на разходите, включващ всички предвидени в член 3, буква ж) от тази директива разходи, посочените разпоредби допускат този договор да се счита за освободен от лихви и разноски, така че обявяването на неговата нищожност да води единствено до връщане от страна на съответния потребител на предоставената в заем главница“.

Важен въпрос, на който отговоря съдът в Люксембург, е свързан с разпределението на разноските, когато потребителят предяви иск за връщане на недължимо внесени, заради неравноправни клаузи, суми. Разясненията на СЕС са свързани с хипотезата, при която искът е уважен частично, тъй като за потребителя е невъзможно или прекомерно трудно да изчисли точно колко е надплатил заради неравноправни клаузи.

През 2020 г. СЕС прие, че е недопустимо част от процесуалните разноски да се възлагат върху потребителя в зависимост от размера на недължимо платените суми, които са му били върнати вследствие на установяването на нищожност на договорна клауза поради неравноправния ѝ характер. След това решение съдебната практика в България се колебаеше дали то означава, че когато в тези случаи искът на потребителя е уважен по основание, но не в пълния му размер, не трябва да му се възлагат разноски

Съдия Демирев постави пред СЕС въпроса дали даденото от него тълкуване „следва да се прилага в случаите на практическа невъзможност или прекомерна трудност в упражняване правата на потребителите по конкретизиране размера на претенцията за връщане на плащания по неравноправна клауза или във всички случаи, включително когато е налице неравноправна клауза, която не се отразява на размера на претенцията изцяло или частично, не е свързана пряко с предмета на делото, съответно на задължението спрямо кредитора“.

СЕС постановява: „Член 6, параграф 1 и член 7, параграф 1 от Директива 93/13, разглеждани с оглед на принципа на ефективност, трябва да се тълкуват в смисъл, че не допускат национална правна уредба, която позволява потребителят да бъде задължен да понесе част от процесуалните разноски, когато, след установяването на нищожността на договорна клауза поради неравноправния ѝ характер, искането му за връщане на недължимо платени от него въз основа на тази клауза суми е уважено само частично с мотива, че е практически невъзможно или прекомерно трудно да се определи обхватът на правото на този потребител на връщане на посочените суми“.

Разяснява се изрично и недвусмислено, че не може да се изключи възможността потребителят да е длъжен да понесе част от съдебните разноски в случай на частично уважаване на искането му за връщане на недължимо платеното въз основа на обявена за неравноправна клауза, по-специално когато недобросъвестно упражнява правото си на връщане.

„Ако обаче, след като искът за обявяване на нищожност е бил уважен, искането за връщане е уважено само частично, поради това че за посочения потребител е практически невъзможно или прекомерно трудно да определи обхвата на правото си на връщане на тези суми, процесуалната правна уредба, по силата на която същият потребител трябва да понесе част от съдебните разноски във връзка с такова производство, може да го възпре да упражни предоставените му от Директива 93/13 права“, изтъква СЕС.

В решението си съдът постановява още:

„Член 4, параграф 2 от Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 година относно неравноправните клаузи в потребителските договори трябва да се тълкува в смисъл, че клаузите относно допълнителни услуги, които са уговорени към договор за потребителски кредит и дават на закупилия тези услуги потребител приоритет при разглеждане на искането му за отпускане на кредит и при предоставяне на разположение на заетата сума, както и възможността да се отлага изплащането на месечните вноски или да се намалява техният размер, по принцип не спадат към основния предмет на този договор по смисъла на тази разпоредба и следователно подлежат на преценка за неравноправност.

Член 3, параграф 1 от Директива 93/13 трябва да се тълкува в смисъл, че клауза от договор за потребителски кредит, която позволява на съответния потребител да отлага или да разсрочва плащането на месечните вноски по кредита срещу заплащането на допълнителни разходи, макар да не е сигурно, че този потребител ще се възползва от посочената възможност, може да има неравноправен характер, когато по-специално тези разходи са явно непропорционални спрямо размера на отпуснатия заем“.